Осъзнаваме, че повечето неща от “лошото” поведение на другите хора към нас произлизат от техните лични страхове и притеснения, повече от колкото, както е по-лесно да се предположи, гадост или идиотщина. Започваме да разбираме проблемите на другите и успяваме да видим, че света не е населен от чудовища, а от хора, също като нас.
Научаваме, че каквото е в нашата глава – нашите мисли и нашите чувства, не може автоматично да бъде възприето от другите хора. Мислите започват да бъдат артикулирани с точни и подредени думи. Спираме да обвиняваме хората, че не са разбрали какво искаме да кажем, докато не го изкажем бавно и внимателно.
Осъзнаваме, че понякога и ние грешим с нашите думи и действия, също както и хората около нас грешат. И с огромен кураж успяваме да поемем първите крачки към поправянето си.
Научаваме се да бъдем уверени – не толкова заради идеята, че сме по-добри от останалите, колкото това, че осъзнаваме точно колко глуповати, заблудени и изгубени, колкото сме и ние. Всички се учим докато вървим напред и това е нормално.
Прощаваме на родителите си, защото осъзнаваме, че не са ни създали на този свят, за да ни обвиняват. Те просто, както всички останали, бягат от техните си демони и им е също толкова трудно, колкото и на нас. Гневът се превръща вече в жалост и състрадание към тези, които не успяват да се справят с проблемите си.
Научаваме огромното значение на как нещата влияят на състоянието ни: съня, кръвната захар, алкохола и нивата на стрес замъгляват съзнанието ни. Научаваме се да обръщаме внимание на всички фактори, които влияят на нашия и на ума на хората, преди да започнем важен разговор с някога.
Спираме да се сърдим. Ако някой ни нарани не сдържаМЕ болката и дразнението с дни. Знаем, че много скоро всички ще умрем. Не очакваме другите да знаят какво не е наред, казваме им директно. Ако го схванат, им прощаваме. Ако не го… по един друг начин, им прощаваме също.
Спираме да преследваме перфекционизма в която и да е област. Няма перфектни хора, перфектни работни места, перфектни животи. Вместо това, се стараем да оценяваме това, което е, както се казва – “Достатъчно добре”. Въпреки, че на моменти неспособността да се справим отлично с нещо е страхотно дразнеща, се замисляме, че може би погледнато от друга гледна точка, това което сме направили е просто достатъчно добре.
Научаваме добродетелта на това, да бъдем леко песимистични към нещата от живота, като така ставаме по-спокойни и прощаващи. Премахваме слепия идеализъм и ставаме много по-малко яростни хора.
Разбираме, че привидната слабост на нечий характер е свързана с контра балансираща сила. Вместо да изолираме техните черти по отделно, поглеждаме в голямата картина. Да, някой е много педантичен, но в същото време е изключително точен и опора в трудни времена. Да, някой може да бъде много разхвърлян, но изключително креативен и адаптивен. Научаваме се да виждаме, че перфектни хора няма и че нещо, което в един момент е сила, в друг момент може да бъде слабост. Зависи от гледната точка.
Влюбваме се малко по-трудно. Когато сме били по-малки сме развивали привличане изключително лесно. Но сега знаем, че колкото и външно чаровни и успели да са някои хора, ние не бихме могли да бъдем с техния вътрешен свят.
Осъзнаваш, че ти също имаш по някакъв начин, черти с които се съжителства трудно. Премахваш сантименталността към себе си и знаеш как да покажеш на другите кога и как може да им бъде трудно с теб.
Научаваме се да си прощаваме за проблемите ни и спираме да се виним за миналите грешки. Ставаме все повече приятели на себе си. Да, може да сме малко идиоти понякога, но сме много любвеобилни, както всички сме.
Научаваме се, че част от това да бъдеш пораснал е да намериш мир с дивотиите и травмите на детето, което живее в нас. Спираш да се правиш на пораснал във всяко отношение. И когато малкото дете в теб се обади с нуждите си, ти му даваш своето внимание.
Спираме да имаме вяра само и единствено в грандиозните ни планове, които очакваме, че ще ни дадат щастие за дълги години. Научаваме се да се радваме на малките неща, които просто се получават. Удовлетворени сме дори един ден да мине без проблеми. Радваме се на цветята и небето. Развиваме вкус за сладостите на малките неща.
Това какво мислят хората за нас спира да бъде важно. Знаем, че умовете на хората са объркани места, не се опитваме толкова много да излъскаме имиджа ни в очите на другите. Важното е ти и определен брой други да сте добре. Научаваме се да уважаваме точно тези, които сме.
Ставаме по-добри в приемането на обратна връзка. Вместо да предполагаме, че тези, които ни критикуват, се опитват да ни изложат и/или грешат в преценката си, приемаме, че може би е добра идея да се замислим за някои неща. Можем да изслушаме критиката на нашия образ и да я разберем, без да трябва да слагаме бронята си и да се правим, че проблем всъщност няма.
Осъзнаваме как всички живеем, понякога ден за ден, в твърде голяма замисленост за проблемите, които ни обграждат и ни затварят. Усещаме все повече и повече колко искаме да разнообразим – да излезем на разходка, да си намерим домашен любимец (те нямат угризения както нас) и да получим нова перспектива за това, което ни тревожи.
Осъзнаваме как отличителното ни детство оцветява реакциите ни към различни случки и се научаваме да компенсираме за изкривяването в нас, което следва от тях. Приемаме, че заради това как е преминало нашето детство, имаме навика да преувеличаваме и драматизираме за някои неща. Ставаме скептични към първичните си импулси за определени теми. Научаваме се как, понякога, да не следваме първичните реакции и да ударим една хубава мисъл, преди да говорим или действаме.
Относно приятелството осъзнаваме, че важно за близките ни не е да знаят само хубавите неща и добрите новини, колкото да им дадем прозрение за това, което ни тревожи и притеснява, за да можем заедно да се почувстваме по-малко самотни с болката на сърцето ни. Осъзнаваме, че истинските връзки са, преди всичко, споделяне на уязвимост.
